- Бременност
- |
- Бебета
- |
- Деца
- |
- Категории
- |
- Галерии
Понякога си мисля, че започвайки училище децата се превръщат в малки възрастни – те са страшно претоварени, не само в училище, но дори и след прибиране у дома ги очакват задължения и домашни. Умората се натрупва през деня – пътуване, шумно обкръжение в междучасията, напрежение или стрес при изпитване, възможни конфликти с други деца...
От друга страна ми се струва, че съвременните родители са доста отговорни към обучението на децата си, ангажирани са с процеса, информират се непрекъснато. Понякога даже могат да претоварят детето с високите си изисквания и амбициите си. Освен домашните, които са задължителни, се прибавят още допълнителни занимания, курсове и школи.
Преди време прочетох нещо, което ме накара да се замисля. Не помня от къде е, нито кой е авторът, затова ще цитирам по памет. "Всичко, по-старо от 150 години или осем поколения е предмет на митологията".
Замислих се, че не си знаем родовата история дори и на половина. Преди няколко години с брат ми започнахме да правим родословно дърво, но успяхме да стигнем едва до дядовците и бабите на нашите родители.
Преди година ми махнаха два фиброаденома в едната гърда. За всички, които не знаят какво е това, ето определението в интернет: „Доброкачествен тумор, характеризиращ се с пролиферация на жлезисти елементи и съединителна тъкан”.
За мен това беше бучка, която ми създаваше неприятно усещане в горната част на гърдата. По-късно се появи още една, точно на противоположната страна.
Упоритостта на децата в периода между две и тригодишна възраст е нормална проява, въпреки че тя може да изглежда странно. Детето от двегодишна възраст започва да става независимо, неговият свят започва да се оформя и то открива своите собствени възможности. Малчуганът осъзнава, че може да върши различни неща сам, без помощта на мама или татко. Родителите все по-често чуват от детето си "ще го направя сам". На практика децата стават все по-сигурни в себе си, в способностите си, в преценките си какво искат, но има случаи, в които не всичко върви по плановете и последиците ядосват детето. Ако не получи това, което иска, детето започва да плаче, да се тръшка, да крещи, може най-отчаяно да се хвърли на земята безпомощно и така да покаже своя бунт.
Ако сме родители на такива деца, трябва да разберем, че подобни ревящо-крещящи изблици не са сцена, която цели да ни ядоса или
Родители и деца - доверието е незаменимо
Гледам LOVE.NET, с дъщеря ми. Впечатлява ме особено един детайл: отношенията между майката и нейната дъщеря са претърпели пълен крах. Дъщерята планира бягство от къщи, и буквално в последния момент, майка й, провирайки се в задръстването на тясна софийска улица, се втурва обезумяла, за да я спре... А отстрани – известният ни слогън в зелено: Доверието е взаимно!
Да, доверието е взаимно, ценно, незаменимо. То е крехко, но на него градим всичко останало. С доверие и любов възпитаваме децата си. Важно е да го осъзнаем навреме! Защото ако доверието го няма, не можем да общуваме пълноценно с тях.
Майката се подготвя да храни малкия си син и започва да отвлича вниманието му с играчка. Тя взема лъжицата в едната ръка, а в другата стиска писукащото кученце, но детето веднага подготвя стратегическия си план срещу преяждане. На първа защитна линия е да си затвори устата и категорично да завърти главичка. Притеснената майка настоява с лъжицата, все по-силно стиска писукащото кученце. Детето се позиционира при втората окопа: отваря устата си, лапа пюрето, но не го поглъща. Течността започва да капе през процепа на малката устичка и пюрето се превръща в огромна топка на блузката на детенцето. Тази сцена е по-характерна за бойно поле, отколкото за ежедневните ни дейности и то за основна и жизненоважна дейност, която практикуваме дори няколко пъти на ден, но е факт, че доста родители нерядко са герои в подобна драма.
Причините за отказа на децата да се хранят могат да б
Водени от родителска обич и отговорност, се стремим да осигурим на децата си пълноценно, балансирано и здравословно хранене, съответстващо на възрастта и предпочитанията им. Освен това, бихме искали да им създадем добри хранителни навици и да им покажем, че храненето е удоволствие.
За препоръчване е да избягваме храни и продукти, които са по-непълноценни или биха предизвикали алергична или друга нежелателна реакция в крехкия детски организъм.
Когато аз и моите приятели бяхме деца, семейните вечери бяха обичайност. Днес не е така. Често родителите се прибират в различни часови пояси - хранят се поотделно, поотделно комуникират с децата.
Вероятно съм излишно сантиментална, но ме натъжава гледката на човек - без значение възрастен или дете, който вечеря сам. Събирането около трапезата след ползотворен ден е едно от най-приятните и полезни за "здравето" на семейната среда финализиране на вечерта.
Като дете си имах село. Тогава не обичах особено да ходя там. Не ми харесваше да бягам от овена на дядо, не обичах и кокошките. Сега това ми липсва. Липсва ми миризмата на земя. Липсва ми топлия селски хляб с парче сирене и домат от градината. Носталгията ме кара да искам това и за децата си.
Без да знам обаче дали те изобщо ще имат нужда от него. Дали за тях ще е ценен опит, който да превърнат в мил спомен. Не знам също дали ще имат шанса да видят наживо светулка - тези умни насекоми са само там, където въздухът е чист. Не знам дали ще имат същия късмет и като мен ще играят на криеница вечер късно в квартала.
Според Уикипедия „хлябът е тестено изделие, изработено от пшеничено, ечемично, овесено, царевично или ръжено брашно, съставляващо основна част от трапезата на Европа, Близкия Изток, Америка и Индия. Може да е в различни форми и с различни съставки, пълнеж и добавки, макар че основните елементи са едни и същи – брашно, вода и сол.”
За моето семейство хлябът е много повече от дефиниция. Ние обичаме да го вкусваме, да го вдъхваме, да го слагаме на трапезата си.