- Бременност
- |
- Бебета
- |
- Деца
- |
- Категории
- |
- Галерии
Празниците идват, а с тях и ведрото пролетно настроение.
Тази година реших да си направим някакъв празничен символ - аз и цялото семейство.
Когато аз и моите приятели бяхме деца, семейните вечери бяха обичайност. Днес не е така. Често родителите се прибират в различни часови пояси - хранят се поотделно, поотделно комуникират с децата.
Вероятно съм излишно сантиментална, но ме натъжава гледката на човек - без значение възрастен или дете, който вечеря сам. Събирането около трапезата след ползотворен ден е едно от най-приятните и полезни за "здравето" на семейната среда финализиране на вечерта.
Като дете си имах село. Тогава не обичах особено да ходя там. Не ми харесваше да бягам от овена на дядо, не обичах и кокошките. Сега това ми липсва. Липсва ми миризмата на земя. Липсва ми топлия селски хляб с парче сирене и домат от градината. Носталгията ме кара да искам това и за децата си.
Без да знам обаче дали те изобщо ще имат нужда от него. Дали за тях ще е ценен опит, който да превърнат в мил спомен. Не знам също дали ще имат шанса да видят наживо светулка - тези умни насекоми са само там, където въздухът е чист. Не знам дали ще имат същия късмет и като мен ще играят на криеница вечер късно в квартала.
Един мъдър човек ми каза, че отношението към майката е отношение към живота.
Ако приемеш своята собствена майка и се опиташ да я разбереш, ти ще постигнеш мир със себе си.
Според Уикипедия „хлябът е тестено изделие, изработено от пшеничено, ечемично, овесено, царевично или ръжено брашно, съставляващо основна част от трапезата на Европа, Близкия Изток, Америка и Индия. Може да е в различни форми и с различни съставки, пълнеж и добавки, макар че основните елементи са едни и същи – брашно, вода и сол.”
За моето семейство хлябът е много повече от дефиниция. Ние обичаме да го вкусваме, да го вдъхваме, да го слагаме на трапезата си.
Като млад родител и аз дълго смятах, че не бива да оставям децата си да скучаят. Че е мое задължение постоянно да им осигурявам нови и неповтарящи се занимания. Така и се опитвах да правя. До преди да попадна на думите на Жак дьо Кулон - швейцарски философ и педагог.
Той констатира, че много голяма част от днешните деца от съвсем малки са консуматорски ориентирани. Че живеят само извън себе си - и у дома, и на училище. Че бързо минават от една дейност на друга, а това е пречка към изграждане на техен собствен вътрешен свят.
Малкото ми момче е бунтар. То не обича правилата и няма респект от нищо. Едва на три години е, а показва страхотен инат и твърд характер.
Обичам го – точно такова, каквото е. Само че понякога се улавям, че хабя твърде много сили и енергия с него, карам му се и двамата буквално сякаш „не можем да излезем на глава”.
Когато се роди дете, то размества поставените ни до момента вътрешни граници. Променя правилата, които сами сме си определили. Откликваме с любов на неговите потребности, нарушавайки собствения си комфорт и лично пространство.
През първата година от живота си сякаш то определя правилата. И така трябва да е според мен - това е майчинско-бащината любов. Това е здравословно равностойно партньорство и добра основа на хармонични взаимоотношения.
Много е лесно да произнасяме морални присъди, да класифицираме хората, да им поставяме епитети и да ги делим на „добри” и „лоши”.
Сякаш една от най-типичните български черти е да типизираме и да поставяме всички под един знаменател.
Детската площадка е едно от първите места, където детето се сблъсква със своите връстници и започва да се учи как да общува с тях.
Някои деца са по-стеснителни и срамежливи и е възможно в началото да се притесняват да отидат сами при другите деца. Такова дете има нужда от време, за да погледа отстрани, а после заедно с родителя може да отиде при останалите. Възрастният е този, който трябва да насърчи започването на обща игра, с което да улесни приобщаването на по-срамежливите деца.