Много е лесно да произнасяме морални присъди, да класифицираме хората, да им поставяме епитети и да ги делим на „добри” и „лоши”.
Сякаш една от най-типичните български черти е да типизираме и да поставяме всички под един знаменател.
Може би затова всички знаем какъв е проблемът на тази държава. Твърдим, че „народът е скапан” и че си заслужаваме управниците, че политиците са мошеници и идиоти, съседите са кретени, колегите са мудни, досадни, неорганизирани, глупави...
Подреждаме хората в категории и почти всички те са с отрицателен знак...
Не говоря наизуст. Просто често ми се случва да чувам какво си говорят хората около мен - в автобуса, на улицата, в магазина, в офиса...
Хората тъжно мърморят и се оплакват. Изглеждат зле. Цупят се и се мръщят. (Ето, и аз типизирам!)
Поставяла съм си за цел да видя едно усмихнато лице на улицата и ми се е случвало да чакам цяла вечност...
Защо в чужбина се усмихват постоянно? Когато попитам, чувам един и същ отговор - защото са лицемерни. Не ми се вярва това да е причината.
Струва ми се (може и да греша), че усмивката се предава на принципа на доминото. Когато всички наоколо са усмихнати, и ти започваш да се усмихваш. Съвсем естествено и леко...
Когато всички са намръщени, и ти попиваш лошото настроение и слагаш маската на тъжен, скапан, изморен човек. Носиш я толкова дълго, че след време не можеш да я свалиш.
Мисля за тези неща напоследък. Мисля ги заради двете си деца, които живеят тук и попиват липсата на усмивки.
Момчето си отива...А моите са още тук. Докога ли?
Снимка: Flickr
