В моите ученически години за насилието и агресията на деца и тийнейджъри беше виновен хеви метълът. Сега са телевизията и компютърните симулации. Сякаш нещо неодушено може да носи вина. Не че смятам за приемливо телевизорът да боботи 24 часа в денонощие и 3-4 годишни да гледат кеч, докторски сериали или дори новини. Но и да се сатанизират медиите ми се струва твърде крайно бягство от лична отговорност.
Вярно е, че по каналите има ужасни сцени и че много от компютърните игри са изпъстрени с насилие, но и едните, и другите имат ясно посочени възрастови ограничения. Е какво от това - нали е толкова удобно да нарочим за виновни... кеча и Холивуд. Не са виновни съучениците, не са виновни учителите, не са виновни родителите, не е имало хиляди дребни поводи, водещи до лошите изблици - просто детето е "изперкало" от кеча.
Удобна позиция. И кой всъщност носи отговорността за агресивните деца? Бебетата в пясъчника, 7-8 годишните, тийнейджърите - при различните групи агресията се поражда от различни фактори и съответно има различно проявление. Причините могат да се търсят на много места поотделно и едновременно. Струва ми се редно обаче на първите три да се поставят мама, татко, мама и татко заедно.
Има значение как се грижиш за детето, как го възпитаваш, как го обичаш дори. Какви примери му даваш и до колко си в състояние да разбереш потребностите му и да откликваш навреме. Има значение дали разговаряш с него за друго, освен за размера на джобните и за получените оценки. Има значение и дали го сравняваш с другите деца - като стил на отношения или метод на възпитание.
На единия полюс е синдромът "гледах, гледах - от моето гардже по-хубаво не видях". На другия - "вземай пример от другите деца". В крайна сметка и двата подхода имат един и същи ефект - оформящият се характер изгражда самооценката и самоуважението си, сравнявайки се с другите. Какво следва? За да чувства стабилност и сила, да се усеща заслужаващ любов и уважение, младият човек търси начини да докаже, че другите са по-"низши" от него. Те са глупави, лоши, неосъзнати...
Идеята за "различни, но равни" много тревожи такова съзнание. Тази идея изключва сравнението и детето губи критерии за самооценка. Чуждата свобода става заплаха за собствената. Тези, които претендират за равенство и приятелство, трябва да бъдат поставени там, където им е мястото. А то е "по-долу от МЕН".
Мисълта, че някой може да е постигнал или осъзнал нещо повече от него, е кошмарна. Това е пряко посегателство срещу собственото Его! Детето е попаднало в ролята на нищожеството. Колкото по-голяма е заплахата в собствените му очи, толкова по-жестоки биха могли да са нападенията и толкова по-неутолимо да е желанието да се извоюва "първенство". Без да се подбират средства.
Родителите в повечето случаи сравняваме несъзнателно, с добрите намерения да подтикнем положителни действия от страна на детето. Алтернативата на този "път към Ада" е пътят към изграждане на здрава психика на едно дете е да израсне уверено. Ако е обилно хвалено и прегръщано в ранната си възраст, няма да усеща недостиг на тези преживявания в определен период. В същото време, друго дете - ненабавило си тази фундаментална увереност и топлота, усещане за собствена значимост, ще е с нагласа на агресор.
Но винаги ли е достатъчно това? Само семейната среда ли е решаваща за това, дали един човек ще проявява или не агресия? При всички случаи роднини и близки също оказват влияние. Приятелите също. Има моменти на подражание, има моменти и на бунт. Темпераментът на едно дете също е някакъв фактор - макар и до известна степен да е "управляем".
И идва ред на учителите, възпитателите. Те не са звероукротители, но това дава ли им право да са безгласни наблюдатели, които толерират, а по този начин и утвърждават, субкултурата на насилие в училище? Когато дете души друго дете, натопи главата му в тоалетната чиния или го пребие след часовете, това едва ли е първата му проява на агресия. Нито пък е нещо видяно по телевизията. Това е израз на специфична субкултура на толериране на насилието. На неговото утвърждаване дори като социално печеливш модел на поведение.
Насилието се ражда не толкова от насилие, колкото от безразличие. От омаловажаване на проблемите и от бягство от отговорност. Чувството за безнаказаност, усещането, че каквото и да направиш, ще ти се размине - това поражда насилие. Но и често не е нищо друго освен вик за помощ. Вик за помощ на деца с ясно изразен дефицит на родителско (и/или учителско) внимание. И време!
Снимка: Flickr
