Хората, които приемат близките си без желание да ги променят и контролират на всяка цена, обикновено са спокойни хора. Не знам коя е причината и кое следствието - знам, че резултатът е една много приятна, хармонична среда.
Ако си направим експеримент за няколко часа да записваме изразите, с които комуникираме с околните, е твърде вероятно да се окаже, че не одобряваме другите. (Отпърво себе си, но това е друга тема.) Не одобряваме и децата си. Или поне това е посланието, което те получават от нас - вербално и невербално.
За това как да разговаряме и как да слушаме активно децата се пише доста. Една от любимите ми книги, която засяга тази проблематика е "Трениране на успешни родители" от д-р Томас Гордън. Далеч по-малко са съветите за това, как да показваме на децата, че ги приемаме извън говоренето.
Има две много силни възможности за това. Първата е НЕНАМЕСА в заниманията на детето. Обикновено татковците са доста добри в това. Те са склонни да оставят детето да се пързаля или катери само, без да му помагат и без да го наставляват за всяка крачка, която трябва да направи. Така детето усеща, че това, което прави е хубаво, приемливо е. Чувства, че е одобрено.
Когато стоим настрана, докато детето е заето с някаква своя си дейност - игра с конструктор или моделиране с пластелин, много ясно му показваме одобрение. Но по-често, без да се усетим, правим точно обратното. Нахлуваме в личното пространство на момиченцето или момченцето с куп наставления кое как се прави. Не оставяме детето да допусне своите си грешки.
Искаме да ги научим и се притесняваме да не се провалят, но точно тези наши страхове им показват, че не ги одобряваме. Не ги приемаме такива, каквито са. Разбираемо е да не умеем да бездействаме, докато децата са заети с нещо свое. Изкушението е голямо. Добрата новина е, че това умение подлежи на придобиване.
Вторият много мощен израз на възприемането е "пасивното слушане". Или още по-ясно казано - МЪЛЧАНИЕТО. Ненамесата е особено подходящ метод при малки деца. Мълчанието е много работещо при деца над 6-7 години и осебено за тийнейджъри. Да слушаш някого, без да изговаряш своите мисли, чувства и реакции е страхотен начин да му покажеш, че го приемаш. А за отсрещната страна е прекрасно изживяване.
Пасивното слушане от страна на родителя отваря възможност детето да сподели, да си "каже всичко", което го тревожи, да сподели чувствата си и само да стигне до някакъв извод или решение. Ако го прекъснете с някоя нервна реакция, то ще се затвори в себе си. А и в бъдеще ще избягва да споделя.
Интересен извод се налага - колкото по-често бездействаме и мълчим, толкова повече показваме одобрение на децата си. Одобрението е акт на обич. Да възприемаш човек такъв, какъвто е, означава да го оставиш да се развива пълноценно.
Снимка: Flickr
