Не само покрай големите празници - всеки ден се замислям защо много от българите сме многознаещи, но неинициативни; многоможещи, но посредствени; вътрешно неуверени в себе си, но иначе биещи се в гърдите; сервилни с "чуждите", но отчуждени вътре в собствените си семейства.
Ясен е отговорът за мен - въпрос на традиции във възпитанието. Не особено полезни традиции. Традиции на едно авторитарно родителство. To забранява, ограничава, избира вместо теб, наказва и изисква ... като от обект. Контролира те, но въпреки това никога не те одобрява.
То не показва обич - за него изразът на чувствата е глезотия. То използва сила и смята доминирането над тялото и душата ти за свое свещено право. То винаги се възхищава на чуждите деца и техните "пасивни" добродетели - дисциплина, послушание, скромност.
Такова е авторитарното родителство - насаждащо чувство за вина и отглеждащо "вечни" жертви. А след време се чуди, защо си безотговорен, несамостоятелен. Защо не поемаш риск. Защо му нямаш доверие и защо не си откровен с него. Защо сте толкова далечни...
Защото пропусна да забележи кога заприлича на самостоятелна личност. Защото направи всичко, за да задуши сладките прояви на хумор и твърдостта на личната ти позиция. Защото забави невероятната скорост, с която задаваше въпроси - от страх, да не се оплете в тях.
Защото така и не разбра, кога е дошъл моментът, в който имаш нужда сам да откриваш света. Защото не направи нищо, за да запази твоята жизнерадост и любопитство. Дори напротив. Защото не те остави да дишаш с твоите си дробове. Не ти подари крилете и свободата.
Защото мислеше, че има право да те отене от самия теб. А детската душа е чиста, без багаж. Така че - слушай си детето. Но не като невръстно гевезе, а като мъдрец. То помни онова, което ти отдавна си забравил. Че нашите деца не са наши деца... "те са рожба на зова на живота към самия себе си" (Халил Джубран).
Снимка: Flickr
