Да родиш дете, да отгледаш дете, да възпиташ дете. Мислим си, че не се изисква кой знае какво, особено в началото. Но веднъж тръгнал по този път, разбираш три неща. Първо - връщане назад няма. Второ - с всяка крачка ролята ни в живота на този малък човек става все по-важна и по-отговорна. И трето - с всеки изминат километър този път става все "по-трънлив", с все по-затормозяващи ни въпроси: "Правилно ли постъпвам?", "Може ли да има и друго решение?", "Рано ли е още?".
Веднъж разбрала цялата тежест и "достолепност" на това ДА БЪДЕШ РОДИТЕЛ, захвърлям всичко и се втурвам в щури игри. Да, всичко е игра и детето възприема света, усвоява умения, трупа знания играейки. Така и аз се върнах към детските игри и започнах да се уча да играя, отново.
Вместо да се опитвам да накарам дъщеря ми да върви по асфалтовата алея, тичам с нея из тревата, гоня летящите гадинки и бера цветя -разбира се, винаги със затворени обувчици - просто "за всеки случай". Вместо да й се карам, цопва във всички локви подред - просто я следвам и пляскам повече от нея. Че защо иначе си купуваме перални?!
Когато не ни се излиза танцуваме заедно, четем книжки, изреждаме кое животно как прави, рисуваме. Играем на криеница - като тя винаги дава нареждания кой къде да се скрие. Скача с татко си по леглото, катери се по первазите на прозорците, а аз й показвам как да си "говори" с дебелата котка на съседите.
Или пък готвим заедно, пускаме пералня, мием чинии, чистим с "пумутачка". За нея пак е игра, за мен - удобството да вкарам домашните задължения някъде из общите ни занимания. После пак рисуваме, слушаме любимите мантри на мама, правим гимнастика. А като ни доскучее се хващаме за ръка и излизаме да събираме кестени. После с клечки за зъби правим човечета и разиграваме сценки.
Играта дава всичко на детето ми. Топлината и близостта на човешките отношения, социалните контакти, тренировка за въображението, лексиката, паметта. Та сега играем. Почти целодневно. Мисля, че по общия ни труден път ще науча още много психология. След почти ежедневно себезадаване на въпроса "Как е правилно да се възпитава?", все още се лутам кой точно отговор да уловя. Какво в крайна сметка е възпитанието - убеждаване, показване, личен пример, контраст, внушения, постоянство... Или всичко това ?! Не знам!
Затова продължаваме с игрите. Някак си... не е толкова сложно. А и двете сме начинаещи. Аз - защото съм добре забравила, тя - защото наближава две и половина. Пък и в игрите сме равни. Потапяме се вдадено в това, което правим. Пречупваме действителността през призмата на насладата. Пред очите ни с бясна скорост се сменят цветове, отблясъци, нюанси.
Игрите са сладък урок. Урок по приятелство, амбиция, победа, загуба, реванш, състрадание, самостоятелност, прозорливост. Урок, който учи на любов. Урок, през който имам щастието да премина два пъти.
Снимка: epSos.de и van der Chijs
