От няколко месеца тригодишният ми син е запален риболовец. Само на думи. Защото заедно с баща си обичат да гледат тв канала „За рибите”. Не търсете такъв канал при вашия тв оператор, няма да го намерите. Така се нарича всеки един научнопопулярен канал, излъчващ в дадения момент предаване, свързано с рибите.

Преди няколко дни обаче, баща му го изненада с истинска въдица, даже два броя – едната за кака му. Евтини и лъскави по китайски.

Новата придобивка беше повод да си организираме излет след природата. Ролята на жените, по думите на сина ми, е да направят сандвичи. Току виж огладнее, а той не обича да е гладен, трябва да има с какво да се засити. През това време мъжете отскочиха до рибарския магазин за червейчета, захранки и други рибарски такъми от първа необходимост.

Багажът беше натоварен в колата, въдиците на видно място и потеглихме. Вълнението беше голямо. Очарованието още по-голямо. Миризмата на прясна трева, летящи разноцветни пеперуди, които странно защо не изчакваха Пухчо да им се полюбува, а отлитаха към следващото цвете. Показах на моята Принцеса как като деца си правехме куклички от пъпките на маковете. Усетиха как копривата пари. Чуха крякането на „жабоковите” (така Пухчо нарича жабите в множествено число). Видяха съвсем отблизо, почти на една ръка разстояние, как отлитащият щъркел носи в клюна си водна змия.

Риба, то е ясно, не успяхме да наловим. Но чичкото в магазина беше казал, че първият път въдиците се настройват, затова не се хваща риба.

Но пък се насладихме на няколко часа под лъчите на пролетното слънце. Дори успяхме да хванем лек загар.

Днес е все още понеделник, но уговорки, че в неделя пак ще ходим на риболов, вече се правят. Защото на децата им хареса не само идеята за риболова, а и досегът с истинската, неподправена природа.