Не обичам да се отделям от децата си за повече от няколко часа. Да съм до край честна - на третия час започвам да нервнича и да надничам очакващо през прозореца.
Но не толкова далеч във времето ще си имат всяка свой си път. И ако някога някъде се почувстват самотни, тъжни, обезверени... ми се иска да съм им дала по нещичко, което да ги уверява, че мислено пак съм с тях.
Нещо, което да ги успокои, разплаче, да ги накара да се смеят с глас, да ги трогне, да ги накара да се гордеят. Да си спомнят интересни случки, вкусни моменти, дълги пътувания, семейни разправии... Поотделно и накуп.
Известно време се чудих какво може да е това нещо. Някакво предметче - медальон, амулет? Не ми се стори особено добра идея. Ще е красиво със сигурност, дори може да се нарочи, че носи късмет. Но само толкова - ще запечата в себе една единствена емоция.
Друго търся. Може би дневник... Купих "бебешки" такъв, когато родих голямата си дъщеря. В началото записвах съвестно с колко грама е наддала месец по месец, колко минути в денонощие спи, какво яде. Стори ми се скучно и преустанових. За второто дете изобщо и не започнах статистическите записки.
И двете си имат "кутии със спомени". Положителните тестове за бременност, гривничките от родилното отделение... дори и първите им дрешки пазя. Сантиментално и мило, но го правя по-скоро, за да си припомням тези моменти и емоции сама на себе си след време.
Искам да запазя усмивките им, първите им крачки, първите им падания, първите им цигански колела. Да, фотографираме ги постоянно - имаме много снимки, някои доста красноречиви. Един албум обаче не може да съживи кой знае колко ярко спомените. Това си е мое мнение, разбира се.
За това и ми "трябва" друга идея. Открих я в един разказ на Реймънд Арън, наречен "Годишни писма". Въпросният човек е баща на момиченце, който всяка година е подготвял по едно писмо до детето си. И така ... в продължение на 21 години. По-късно дъщеричката му правела това за своите деца, а те пък за своите. Превърнали са годишните писма в традиция.
Традиция, която ме вдъхнови. Да получават на всеки свой рожден ден по едно такова писмо, би било прекрасно допълнение към най-желания подарък за децата ми. Ще го оценят след много време, но нали това е идеята.
Годишните писма са не просто "нещо за спомен" - те са и послание. Запечатани пликове, които разказват за вълненията, трудностите, успехите, мислите на детето. Съхраняват големите му "скокове" и малките му победи. И когато след години (18, 19... няма значение), отвори тези писма ще разбере себе си по-добре. А вероятно и ще ви усети още по-близки, защото ще си спомни колко обич е получило през това отминало време.
Някой ден... когато дъщерите ми са там някъде .... в началото на своя път. Тогава ми се иска да отворят тия малки запечатани късчета любов. Това е най-многото, което мога да им дам.
Снимка: Flickr
