Ако има нещо, заради което пазя скрито несъгласие с методите на родителите ми, то е че ме лишиха от правото ми на личен опит. Вселената, Бог... или който както си го нарича - ни е осигурила най-големия дар - ИЗБОРЪТ. Изборът ни е даденост, която изразяваме по подразбиране. Сами да изберем, да преживеем своите избори и да носим отговорност за тях.
Сега се опитвам да се самодисциплинирам така, че да оставя децата си да минат през всичко сами. Да направят своите грешки чрез личните си избори. Не смятам, че е възможно да науча децата си, че всичко е постижимо, че няма невъзможни неща, че изобилието е за всички, че не е нужно да са "добри", за да са неповторими. Не мисля, че мога да им преподам "велики уроци", както твърди един популярен автор.
Тези неща са част от порастването на човек. Неща, които не могат да бъдат научени от никого. Те просто бележат пътя на всеки човек и са нещо като указващи знаци за това докъде СМЕ. Каквото и да правим, децата се учат сами. Родителска заблуда е, че можем да ги учим, да ги предпазваме от грешки. То - ученето се случва въпреки нас и някак от самосебе си.
А грешките са неизбежни - можем да ги отложим за няколко години. Само докато децата са под нашата опека. Не е възможно да им ги спестим - научих го по труден начин. И колкото по-късно направят своите грешки, толкова по-висока ще е цената за тях.
Вярвам, че всеки индивид се ражда с вродена пропускливост на информация, "проектирана" спрямо собствените му възможности за развитие. "Тялото си има своя собствена мъдрост" - не помня къде прочетох това, но съм склонна да се съглася. Всичко, което нашето съзнание попива или отхвърля, е съгласувано с тази мъдрост за бъдещото ни благополучие.
Но съзнанието може да приеме или не това което намира, вижда, докосва, изследва в собствения си свят. Не онова, което някой му натрапи или привнесе. Например, за да се научи да прощава, едно дете има нужда да усети, да види, да чуе прошката и да осъзнае нейната същина и сила. Но как да стане това, в случай че възрастните в неговия свят смятат изразяването на прошка за слабост. В същото време - да оценяваш и осъждаш другия по някакви критерии е правило.
Работата на родителите е да създадем среда и да използваме опита си - да наблюдаваме за евентуални заплахи и да бъдем адекватни в случай, че се проявят. Малко адекватни родители има. Много родители проспиваме важните моменти в живота на децата си. Паникьосани и незнаещи какво да направим - с какво да помогнем. Но каквото и да направим - няма как да научим децата си на опит.
И няма как да ги спасим от самите тях. Детето си намира начин да се срещне със своите предизвикателства. Родителската "задача" е да споделя и да предостави безрезервна подкрепа. И да го "побутне" да се учи само. Защото никой не учи другия на нищо, но ако сам пожелаеш - можеш да се учиш от всеки и всичко.
Така че... аз лично се отказвам да предавам на децата си "ВЕЛИКИ УРОЦИ". Вместо това сама ще взема от тях "великите неща, на които всички родители би трябвало да се научим..." Всъщност, аз се уча от децата си. Влизайки в схемата на родител-дете успях да видя по-добре детето в себе си, да актуализирам родителя и да порасне възрастният. Всеки има своите предизвикателства и децата ми са част от моите. За това им благодаря.
Снимка: Flickr
