Тези дни реших да си водя дневник как разговарям с децата си. Вид самонаблюдение, с цел корекция и самоусъвършенстване. С бебето е лесно - обичайно тя е спокойна, усмихната, не протестира почти за нищо. Виж, с голямото ми момиченце е доста по-трудно - тя е в периода на бебешкия пубертет, а аз лесно "паля".
Какво съм записала в дневника си ли? Вероятно същите неща, които всяка майка би записала. Е, като изключим патологичните случаи и майките-истерички. "Простачке" и "идиотке" определено не са в моя речник, още по-малко като обръщения към децата. Но съм чувала подобни по детските площадки. Жалко! Специалистите осъждат такова говорене. Думите нараняват и по-страшно - оставят следи, формират личността на детето.
По-опитните майки, пък и специалистите твърдят, че спокойните и ясни обяснения постигат по-трайни и положителни резултати, отколкото безсистемните и враждебно изговорени заповеди. Основната линия в общуването ни с детето трябва да бъде изграждането у него на самоуважение и самочувствие. Това означава също и да го окуражаваме да споделя своите мисли и чувства, така, че да не реагира отрицателно в някакъв по-късен етап.
Ако "гледаме" децата си, но пропускаме да ги слушаме; ако сме от тези, които перманентно повтарят "Млъкни!"; ако пренебрегваме детето с изрази "Не сега!" и "Заета съм!"; ако избягваме да отговаряме на детските въпроси... ще нанесем вреда на самочувствието на своя наследник.
Какво да правим тогава ? Винаги да отговаряме на детето, колкото и да сме уморени. Хубаво е да накараме малкия човек да вярва, че онова, което има да ни каже, е много важно. Когато сме твърде заети, можем да обещаем на детето, че ще поговорим с него по-късно. И нека не забравяме наистина да го сторим! Отговорното ни отношение към общуването с детето култивира у него самото стил на общуване. Качество, което би било доста полезно в живота му.
Според мен, обаче, друг характерен недостатък на родителското говорене е "по-опасен" дори от игнорирането. Това е "лепенето на етикети" и заключенията по отношение личността на детето. „Много си лош”, „много си прост” и "ти си голям ревльо" са думи, които нараняват детето и се отразяват на неговото самоуважение, на увереността му. На представата му за себе си по принцип. Одобрението и приемането - това всъщност е родителската любов. И когато липсват - детето се чувства отхвърлено. Приемането показва на детето, че то само по себе си е стойностно. Одобрението пък - че неговите действия са стойностни.
Приемане и одобрение се показват чрез позитивно говорене. Използването на положителни изрази, освен че ще даде сигурност на детето, ще ни осигури като бонус и едно по-приемливо поведение на малкия палавник. Например, ако не искате детето да тича вкъщи, не му казвайте "Не тичай!". Това няма да доведе до желания резултат. Опитайте да му повтаряте "Вкъщи вървим бавно" или подобна фраза по ваш избор. Резултатите са впечатляващи.
Децата имат нужда от яснота. Ако заявим намерение, като кажем "ще престанеш ли?", детето няма да разбере точно какво се изисква от него. Но ако заявим ясно своето желание "Престани!", то ще ни чуе. Дали ще го изпълни е друг въпрос!
Всъщност, не съвсем. Уважаваме ли личността на детето, то ще ни се доверява и ще ни слуша. Можем да му засвидетелстваме уважение, като спрем да употребяваме фрази с глаголи в множествено число. "С дъщеря ми почистихме с прахосмукачка", "Ходихме на гости" - тези изрази са ... лош навик. Когато мислим и говорим за нас и детето като за колектив, омаловажаваме неговата роля в това, което вършим заедно. Ще възпитаме много по-уверена личност, ако винаги отбелязваме (без да преекспонираме) заслугите и постиженията на детето. "Браво!" и "Гордея се с теб!" са едно прекрасно начало.
Родителите рядко насърчаваме и благодарим на децата си. И да им се извиняваме, когато сме сгрешили. Но това е ефикасният начин да ги научим на вълшебните думички - с личен пример.Тази теория също е свързана и с постоянното поощряване на желаното поведение. За жалост, по-често правим точно обратното - критикуваме. И така си осигуряваме едно непослушно дете сега и един човек с ниска самооценка в бъдеще.
Обвиненията и присмехът са други често разпространени родителски "похвати", с които потискаме чувствата на децата. Още по-лошо е, че правим това несъзнателно. Изречения като "смешно е да се страхуваш от това" , ще направят така, че детето да потиска емоциите си, за да не изглежда смешно в очите на мама и татко. Обвинителните изрази като "Изнервяш ме!" пък се приемат буквално от децата ни и това им насажда чувство за вина. Да не забравяме, че личността на детето все още се формира и не винаги е добра идея да се държим с него като с възрастен. Все пак, то още не разполага с нужните средства и умения, за да дешифрира посланията ни.
Не знам дали е нужно да се споменава, но ... все пак. Да не употребяваме обиди по адрес на малките съкровища. Те не са отговорни за нашата умора, несгоди, неудовлетворение. За сметка на това, ако говорим последователно и позитивно, имаме големия шанс да отгледаме автономна и щастлива личност.
Много ми се иска да успея в това. Повлияна от заниманията си с езотерика и от "науката" за позитивното мислене, измислих една игра, с която приспивам двегодишната си дъщеричка вечер. Повтарям всички качества, които искам да повярва, че притежава и да развие. Повтарям ги винаги в сегашно време... "Сияна е добра, спокойна, елегантна, целеустремена...". Може да се окаже просто експеримент със спорен резултат. Не знам! Но поне детето заспива спокойно и усмихнато. Не е малко!
Снимка: Flickr
