Отидох да раждам второто си дете със свито сърце. Едната причина беше, че за първи път се разделях от дъщеря ми за повече от няколко часа. Но другата беше по-съществена и не ми даваше покой. Как каката ще приеме малкото бебе? Ще изпитва ли онази детска ревност, за която бях чувала? Ще иска ли да върнем ревящото бебе?
Бях прочела доста по темата, но всяко дете е различно и не знаех какво да очаквам.
Дъщеря ми разбра, че ще става кака веднага след баща си. И се зарадва! Въпреки крехката си възраст от 1г и 7 м, тя се радваше, че ще има братче или сестриче, с което да си играят, гордееше се, че ще става кака. Коремът ми нарастваше, а бъдещата кака ставаше все по-нетърпелива. Говореше на бебето през корема, галеше го, целуваше го. Доста често идваше и се опитваше да ме постави в поза, в която според нея на бебето е удобно да гледа детско филмче, потупваше корема и му казваше: ”Хайде, гледай!”. Заедно посещавахме женските консултации, обичаше да гледа как бебето й маха с ръчичка от телевизорчето (така наричаше екрана на видеозона).
Докато бях в родилното отделение след раждането, само се чувахме по телефона и в думите й нямаше намек, че осъзнава какво се е случило. Което доста ме притесни. В деня на изписването й показах бебето през прозореца, докато чаках да ми приготвят документите. Когато влезе в стаята за изписване ме прегърна и веднага потърси къде е бебето. И се случи чудо. Тя видя малкото ревящо вързопче и разбра, че това е нейното братче. От този миг нататък, тя не изпускаше бебето от поглед, опитваше се да го пипне. Прибрахме се у дома и тя продължаваше да иска да го държи за ръчичка, да го гали по бузките. Мислех си, че в един момент ще й омръзне, но не. С всеки изминал ден тя все повече и повече показваше привързаност към своя брат. Опитваше се да помага в грижите за него. Аз й се доверих и й давах да го прегръща, подаваше ми сапуна при къпането, знаеше къде са памперсите, сменяхме ги заедно. Опитвах се да балансирам в грижите между двамата. Когато кърмех малкото бебе, каката сядаше до нас и й четях книжка или рисувахме. Когато излизахме на разходка, заедно бутахме количката.
Синът ми растеше, а ревността на кака му така и не се прояви. Тя беше при него, когато изхвърляше играчките от кошарата и чакаше някой да ги подаде. Държеше го за ръка, когато се опитваше да прави първите си крачки. Избърсваше сълзите му, когато се удряше и го болеше.
Сега вече са палави малчугани. Карат се за играчки, но когато се намеси трети човек, веднага се съюзяват срещу него. Разбират се само с поглед, когато са направили някоя беля. В детската градина тя с гордост казва: ”Това е моят брат”, а той обяснява как ще я пази, ако някой иска да я бие.
Нямам рецепта как постигнахме тези отношения между брат и сестра. Както и за много други неща, се оставих на майчиния си инстинкт и нещата просто се случиха. Единственото, което правя е, че винаги съм откровена с децата си. Колкото и да говорим, най-добре децата се учат от нашите постъпки и действия. И ако те виждат, че няма борба за надмощие между мен и баща им, ако виждат, че нямаме предпочитания към единия от тях (или поне не го показваме явно, на мама синчето и на тати щерката), нормално е и в техните отношения между брат и сестра да няма ревност.
