Завършващи дванадесетокласници, красиви абитуриенти, срещи след 10 и повече години. Месец май е!

Моята професия ми даде възможност да погледна и от двете страни на учителската катедра. Често ме питат как се справям със сегашната младеж. Но като се замисля, ние бяхме същите, само че в нашето си време.

И ние бяхме бунтари. Дори повече от сегашното поколение. Слушахме забранена музика, влизахме заради нея в противоречия с милиционерите, обличахме се по модел на упадналия Запад. От сега ме обзема тих ужас как ще ходят облечени децата ми, когато започнат да имат собствено мнение по въпроса. Ако приличат на майка си и баща си, никак няма да ми е лесно.

И ние бяхме остроумни и на забележката на класната ни „Уличници”, отговаряхме „Уличници сме, нали по улиците ходим!”. И ние преписвахме по време на контролни, и ние си пишехме оценки в дневника. И ние криехме алкохол и тайничко пиехме по екскурзии.

И ние имахме любими учители, учители, които всяваха респект и учители, зад гърба на които пускахме по някоя и друга шега.

И сред сегашните ученици има жадни за знания, участващи активно в училищния и обществения живот.

Ние и сега сме същите като тях, а и те са като нас. Обвиняваме младото поколение в неграмотност. Погледнете фейсбук стената си - колко 30, 40, 50- годишни пишат на „шльокавица” и споделят, че латинските букви са им по-удобни.

Нашите очи също бяха пълни със сълзи, когато се разделяхме с любимото училище, със съучениците. С трепет и вълнение чакахме абитуриентския бал, сигурно и ние сме стрували цяло състояние на родителите си. И ние с треперещ глас казвахме „Благодаря за всичко!”, когато подавахме букета на класната в нощта на бала.

Нека повярваме на младостта им, нека им подадем ръка по нелекия път в големия живот! Нека не ги съдим строго, те повтарят нашите грешки в своето време! Защото техните думи са изпълнени с благодарност:

„Искаме да сме поне малко по-различни, за да изразим по собствен начин нашето “Благодарим”. И за началото, и за края, и за сълзите, и за усмивките. Днес ние стоим пред вас много по-знаещи и много по-можещи и с усмивка си спомняме за първото “Клас стани”. Сега отново ставаме пред вас, но този път, за да ви се поклоним и да ви кажем: “Класът е готов да напусне училище”. Готови сме, защото, за да успеем, имахме нужда някой да повярва в нас. Вие го направихте. Знаем, че ние завинаги ще останем ваши ученици, както вие винаги ще бъдете нашите учители – хората които дванадесет години ни учеха не само на училищните уроци, но и на най-важния урок – животът.

Иска ни се да ви кажем толкова много неща, за всеки един прекаран момент заедно. Но това, което казваме, е само “Благодарим”, защото то тежи повече от всички други думи. И колкото и кратко и простичко да звучи нашето “Благодарим ви за всичко”, ние сме искрени.”

Учители мои, благодаря!