Често бременните жени, най-вече тези, на които им е за първи път, се страхуват от болката при раждането. Впоследствие повечето осъзнават, че това са „бели кахъри” в сравнение със страховете на майчинството. Мили бременни, не се страхувайте от момента на раждането. Запазете смелостта си за времето, в което новото човече ще влезе в живота ви. Тогава ще ви е нужна повече.

„Нахрани ли се? Достатъчно ли е млякото на бебето? Дали е наддало добре?” – и аз като всяка майка се питах в първите дни и седмици, когато се роди първото ми дете. За второто знаех. Вярвах на себе си и на него. Дори педиатърът забеляза увереността ми и отклони предложението ми за контролно теглене преди първия месец.

Когато тримесечното ми бебе вдигна за първи път температура, не я оставях да заспи. Страхувах се, че повече няма да отвори очите си. Не исках и за секунда да е сама, дори до тоалетната отидох с малкото вързопче в ръце. Сега ми е смешно. Защото тогава имаше някакви си 37,8 градуса. А вече съм виждала и как живакът преминава 40 градуса. Сега смело и уверено действам с лекарства и бабини илачи при високата температура или друго здравословно неразположение. И аз като всяка майка се страхувам за здравето и живота на децата си, но всеки вирус ме прави по-силна и по-спокойно приемам следващия.

„Как ще заспи без мен? Ще се храни ли?” – поредната доза въпроси, които си задавах, когато дъщеря ми тръгна на ясла. Да, заспиваше без мен, хранеше се сама. И синът ми се справя. Аз отново вървях по отъпканата от себе си пътека.

Принцесата ми наближава училищна възраст. Отново въпроси ме притискат пред неизвестността. „Добра ученичка ли ще е? Ще бъде ли гордостта на мама?”.

Децата растат и един ден ще трябва да излязат сами от къщи. Спомням си как моят вечерен час драстично се различаваше от свободния режим на по-малката ми сестра. Вероятно и с нас ще е така. За да пораснем и ние като родители.

След земетресението в Япония и последвалата ядрена катастрофа, се боях да оставя децата си сами. Наясно съм, че с природните бедствия не мога да се боря. Но ако ще се случва нещо лошо, искам в този миг да бъда до децата си. Изпитвам ужас, че те ще страдат, ще викат „Мамо” и аз няма да съм до тях да ги утеша.

Страхувам се за бъдещето. Дали и моите деца ще живеят в мир? Дали ще успеем да опазим нашата планета и дали тя ще остане дом и на моите деца?

Човек е устроен така, че да успее да издържи различни изпитания. Майката ежедневно, ежеминутно преминава през какво ли не. Неведнъж съм била на ръба на силите си, но адреналина е държал будно съзнанието ми. И след края на изпитанието, когато поредният вирус, поредната болка са отминали, тайничко тихо плача. За да имам сили да се усмихна и да продължа нататък.

Снимка: Flickr