- Мамо, искам да отида при старата баба.

- Нея я няма вече.

- Къде е?

- Нали съм ти казвала, че някои хора се превръщат в звездички и отиват на небето?

- И старата баба ли стана звездичка?

- Да, миличката ми. И ще ни гледа всяка вечер от небето.

- Защо, мамо? Защото умря ли?

- Да, миличка, старата баба умря. Сега вече няма да я боли крачето.

- Защо? В болницата ще я излекуват ли?

- Не, не в болницата. Отиде на небето, а там вече ще е здрава, ще ходи сама…

- А кога ще си дойде, мамо?

- Няма да си дойде. Никога вече.

- Е, след много, много часа, ей след толкова много няма ли да си дойде?  Искам да я видя, мамо. Моля те, само ще отида да проверя дали си е в стаята.

- Не, миличка, тя вече не си е в стаята. Нали ти казах, че е звездичка на небето, на място, където нищо няма да я боли и ще е здрава.

Много други неща за смъртта исках да кажа на дъщеря си, но тя е само на три и няма да ме разбере. Не разбира и защо плача като й разказвам за звездичките на небето.

Този разговор проведохме преди две години с дъщеря ми. Оттогава още няколко близки хора станаха на звездички. Вече и брат й знае за звездичките и понякога ги търсят в нощното небе. И плачат.

Неминуемо в едни тъжен ден и децата се сблъскват със смъртта. Нашата задача като родители да им я обясним е още по-тежка. Колкото и да боли.

Снимка: Flickr