Не съм привърженик на равносметките - не ми допада заседяването в минали ситуации. Имам обаче един вреден навик, който отново проявих в суматохата на празниците. И в полунощ, в секундата между двете години, си обещах да го разкарам от ежедневието си.

Има вечери, когато всички възможни стрес фактори за една средностатистическа майка на две деца се струпват като в сутрешна маршрутка. Нервите ми стават "на дантела". Въпрос на време е "бомбата да гръмне". И тя гръмва - както знаем, децата са отражение на родителите си. Е за това, някак неусетно двегодишната ми дъщеря се заема с едно и също, режисирано от нея самата, представление - плач, малко инатене и много тръшкания. И въпреки стотиците обещания, дадени от самата мен пред самата мен, повишавам глас... неусетно и без явна причина й се разкрещявам. Отново! Плачът й - аха-обещаващ да стихне, поема с нова сила. Също и крясъците ми. Снежната топка се е затъркаляла заплашително. С нея и чувството за вина и цялата тежест от това бреме. Това ме изяжда! А чувството за вина е лукс, който не мога да си позволя.

Преди години, когато все още нямах деца, искрено се дразнех от майките-истерички. Бях убедена, че НИКОГА няма да постъпвам по този начин. Но както всяко "НИКОГА" и това бе детронирано - някъде след около първата годишнина на личното ми дете.

За мое успокоение... или за всеобща тревога - крясъците са обичайна ситуация, ежедневно повтаряща се в (почти) всеки български дом. Навикването на децата се е превърнало в един от националните спортове. Поне такъв е изводът от сравнително задълбочен преглед на оплакванията в по-големите български форуми за родителство. И за да съм още по-честна - ролята на истеричния родител обикновено се пада на майката. А ролята на навиквания - на първородното дете. Второто дете е с повече късмет - с него сме по-спокойни, по-уверени, по-наясно, че това са само периоди, които отминават.

Парадокс! Аз, която трябва да давам безусловна любов, подлагам на емоционално насилие най-обичното си. Да, крещенето е насилие - най-разпространената и никак нелека форма на домашно насилие. Звучи обезпокоително! Ами... защото е! На всичко отгоре е и крайно неефективно. Гарантирам, че когато викам, детето ми не чува думите - парализира се и се разстройва. И вътрешно се ядосва на себе си. Крещя, защото се чувствам безсилна, а дъщеричката ми ме провокира да го правя, защото се чувства уязвима. Когато крещя, пропускам целта си.

Някой някога се е подвел, че да се вика е мноооого дисциплиниращо. Нищо подобно! В такъв случай... защо се крещи толкова? Отговорът е прост - заради инерцията. Приели сме като "дар" в наследство често гледан модел на поведение. Колкото и да не искаме да повтаряме действията на тези, които са ни възпитавали, в моменти, когато децата не вървят в "крак" с нашите мерки, реагираме точно като родителите си. Никой не ни е учил как да се справяме в проблемни ситуации. Крещенето ни е "подръчното" средство да намалим собственото напрежение и тревога. Крещим и от умора, безсилие, безсъние, без-удовлетворение... Накратко - винаги, когато сме изпуснали контрола. Крещим и от невежество, от липса на воля и желание да учим, да се променяме, да се усъвършенстваме. И така, крещейки, бавно и полека, смачкваме, засрамваме, унижаваме бъдещето на детето си. Отглеждаме затворен, плах, неуверен човек.

"Стига! Стига! Стига!" - това вече си го изкрещях на ум - в оная минута между двете години, за която споменах. Някой трябва да спре снежната топка, която унищожително се е затъркаляла по заснежения склон. Дъщеря ми с нейните две години ли да го направи?! На нас, порасналите се пада тая задача. Добре, но как? Отговорът отново е прост - като се стабилизираме първо. После принципът на огледалото сам се задейства.

 Ето как се захванах да си изпълнявам новогодишното обещание:
* Избрах си любима техника за релаксация - моята е много лесна и отнема само две до три минути. Ти си избери твоя.
* Излизам от стаята. Просто се "отстранявам" от "бойното поле".
* Поемам дъх и броя до... колкото издържа. Често въпреки това пак се налага да изляза от стаята.
* Осигурявам си поне половин час дневно без деца и правя нещо любимо.
* При хубаво време не пропускаме разходка.
* Намалих консумацията на захар - и за мен, и за децата. Повярвайте - има ефект!
* Ограничих гледането на телевизия. Невероятно, но и това има ефект.
* Когато се ядосам на някой възрастен, бия възглавница, вместо да си го изкарам на децата. Така аз се успокоявам, а те се забавляват от това мое "упражнение".
* Когато се ядосам на децата, вместо да повиша тон ги целувам, целувам, целувам... докато се успокоя.

И ако нищо от това не помогне... ги съзерцавам докато спят. И си спомням за какво съм мечтала.

Снимки: mindaugasdanys, bolonski и arjentoet