Моите учители са двете ми момчета. Отдавна спрях да се заблуждавам, че аз съм тази, която ги учи, и с радост и изумление започнах да установявам колко вълнуващи неща съм разбрала от тях:
- Да казвам винаги какво искам. Моите деца съвсем спонтанно и естествено заявяват своите желания и мечти. Нямат скрупули, задръжки и притеснения. Самият глагол „искам” добива съвсем друго значение - да материализира това, което сме си представяли, за което копнеем.
- Да не се притеснявам, когато получавам. Преди все ми се струваше, че получавам незаслужено много, сконфузвах се, опитвах се да се реванширам. Сега отвръщам на подаръците с щедра усмивка и казвам просто „Благодаря!”
- Да вярвам в чудеса. Когато Гого ми каза, че съм вълшебница, защото съм намерила изчезналото му топче, се почувствах наистина такава. Едно отдавна забравено и толкова страхотно чувство! Освен това установих, че целувката ми е магическа - тя лекува рани, синини и мазоли!
- Да обожавам сладолед. И преди го обичах, но покрай децата си го преоткрих. Избираме всеки път различен вид, пробваме от сладоледа на другия и пощуряваме от радост и удоволствие.
- Да рисувам. Без да съм отявлен талант, се потопих в магията на рисуването. Рисувам картички, картини, оцветявам и моделирам. Действа ми терапевтично и ме зарежда с енергия за цяла седмица.
- Да се надбягвам в парка. Много е щуро! Особено когато победя, макар че става все по-трудно - децата са наистина много бързи вече.
Тези и много други неща научих от моите прекрасни момчета. И не спирам да уча - всеки ден, всяка минута, всеки миг!
